Не всяка простота е свята. И не всяка комедия - божествена ~ Венедикт ЕРОФЕЕВ
Разкрепостен език, сюрреалистични описания на баналната реалност и алкохолизмът, като една от безконечните тематиките в творчеството му. С това се прочува съветският публицист Венедикт Василиевич Ерофеев. Най-известното му произведение е самиздатската постмодерна „ поема в проза “ „ Москва – Петушки “, написана през 1970 година Публикувана е за пръв път през 1973 година в Израел, после – в Париж (1977) и чак през 1989-а – в СССР (списание „ Вест “). Сходна е ориста и на другите текстове на Ерофеев – те излизат първо в чужбина и чак в края на перестройката – в родината му.
Неслучайно Ерофеев е сравняван с Чарлз Буковски – и двамата са отритнати от обществото и репресирани от страната, сменят работа след работа и град след град, живеят измежду народа, четат доста, пият без мярка, пишат „ нецензурно “, проникновено и иронично, нехаят за условностите, приживе се трансформират в паметни създатели.
(1938 ~ 1990)
Човек не трябва да е уединен – на такова мнение съм аз. Човек би трябвало да се отдава на хората, даже и в случай че не желаят да го вземат.
Не всяка елементарност е свята. И не всяка комедия - божествена...
Този кръг, порочният кръг на битието, ме е стиснал за гушата!
Умря от тъга и от несъразмерна податливост към обобщаване.
Всичко на тоя свят би трябвало да се прави постепенно и погрешно, та да не може да се възгордее човек, а да бъде печален и обезпокоен.
В индивида има освен физическа страна: в него има и духовна страна, а има — на всичко от горната страна — и страна мистическа, свръхдуховна. Та аз всяка минута чаках, че посред площада иска ми се додрайфа откъм всяка от гореспоменатите три страни.
И ето, тържествено разгласявам: до края на живота си няма да подхваща нищо, с цел да повторя моя скръбен опит в издигането. Оставам си долу, и изпод храча на цялата ви социална стълба.
Нашето на следващия ден е по-светло от нашето през вчерашния ден и нашето през днешния ден. Но кой може да подсигурява, че нашият вдругиден няма да е по-мрачен от нашия оня ден?
(*От „ Москва – Петушки ”, 1970 г.)
***
Адам е от мека глина, а Ева - от твърдо ребро.
Живея в ера на поголовна безотговорност.
Човек – това звучи горко (просто ми дойде).
Безкрайни отговори има Той и се чуди – защо питаме толкоз малко? Защото сме мързеливи, нелюбопитни и суетни?
Ако на човек заран му е гадно, а вечер е жизнен и цялостен с надежда, значи е неприятен човек, това е сигурен симптом. Ако е противоположното — значи е посредствен. Добри хора, както се знае, няма.
Всичко същинско идва оттова, откъдето и всичко лъжливо.
Онова, което мислех за пътеводни звезди, се оказаха глупави фойерверки.
На Родината-майка да й се лишават родителските права.
Да се колекционират качествата, които отличават индивида от останалата фауна: 1) способността да се смееш, 2) да пиеш алкохол, 3) да правиш нещо без причина, 4) да правиш нещо, макар че нямаш полза от него, 5) да се самоубиеш.
Ръцете ти миришат на крайници, само че нищо.
Не желая да съм потребен, споделям им, желая да съм насъщ.
(* Из бележниците на Ерофеев)
Снимка: Soyuz.ru
